Когато консенсусът вреди

Изборът на новите лица на ЕС в четвъртък втрещи дори ревностните поддръжници на ЕС. И въпреки призивите за кредит на доверие за Ромпой и Аштън, едва ли някой има особени очаквания за бъдещето. Foreign policy определи избора като ужасен и аргумените могат да се наредят в дълъг списък.

Липсата на опит на двойката като че ли е най-малкият проблем. Далеч по-сериозната тревога е, че с този избор Европа трябваше да заяви силно политическо присъстие на международната сцена. Трябваше да излъчи лице, което да води Европа в целта й да бъде глобален лидер. Вместо това бяха избрани компромисни фигури, които да получат одобрението на всички (разбирай, да не дразнят никой). Това, което чухме от самия Ромпой е, че щял да се съобразява с желанията на Съюза. Подобно изказване още повече засилва подозренията за това, че бъдещият президент ще бъде просто играчка в ръцете на Германия и Франция.

Цялата задкулисна игра, без да се впускаме в детайлите й, е свидетелство единствено за това, че за „Съюз“ все по-трудно може да се говори. Ако в по-голяма част от историята на ЕС противоставянето е било предимно Франция-Германия-Англия, то все по-силно личи и антагонизма стари и нови страни-членки. Консенсусът все по-ясно се появява под формата на компромис. Този компромис не само съботира Лисабонския договор и опита за силно управление на ЕС. Старанието на националните правителства да опазят със зъби и нокти позициите си в над-националната структура поставя на изпитание самата идея за обединена Европа.

В надпревара за следващата Европейска комисия

След като с половин уста, но в същото време настоятелно, правителството обяви, че ще представи като кандидат за следващ БГ комисар Румяна Желева, сега то се е вторачило в идеята да й издейства енергийния ресор. Всички предупреждения, че политическият опит на Желева е далеч от нужния за една силна кандидатура се възприемат като саботаж спрямо ГЕРБ. В опит да се докара някакъв нейн имидж се организират странни събития, от които научваме, че „страната ни трябва да може да генерира подходи и политики със стратегически замисъл за ЕС“.

След третата вълна

Е-вестник  публикува части от семинара с Владимир Буковски в София. Макар коментарите му на места да са леко изопъчени и повърхностни*, като цяло тезата му за привидност на съвременните демократични ценности е доста смислена. По интересен начин тя се връзва с други две скорошни статии: за отдалечаването от отвореното общество в Prospect magazine и коментара на Едвин Сугарев за избора на Бокова.

За размерите на държавата

От години ИПИ се опитва да формира мнение (за дебат трудно може да се говори, просто защото уви за дебат са нужни поне двама) за ефективния размер на нашата държава. В началото на август ИПИ ни представи поредната си публикация по темата.

Четенето на въпросния материал обаче натрапчиво повдига един въпрос, а именно – каква е целта му. Най-очевиден е отговорът – за да ни докаже, че няма държава в света, която да ограничи правителството си до онзи иконометрично калкулиран размер, който би максимизирал икономическия растеж.

А вие каква служба искате?

109 години. Колко поколения, колко събития, колко човешки истории се побират в 109 години. Ако човек се върне назад в историята, тези 109 години изгледжат безкрайно дълги. Човек би помислил, че за такова време хората ще се променят. Към по-добро. Човек би помислил, че нравите ще се променят. Към по-добро. Би помислил, че един народ ще види кривиците си; ще се опита да ги изправи; ще помъдрее; ще стане по-добър, по-способен. Човек би помислил. В реалността се случва друго

Бойко Пенчев: Защо сме русофили?

Отношението ни към Русия и към Запада винаги е в обратна пропорционалност (независимо от това, в коя посока върви симпатията и в коя подозрението). Вероятно има много обяснения за неспособността ни да градим тези отношения на рационална основа. Едно много смислено виждане по въпроса ни предлага Бойко Пенчев.

След 10 години административна реформа

Преди 10 години в страната започна административна рефома, която целеше да създаде стабилна и професионална държавна служба. Днес, въведените правила се заобикалят по възмутителен начин. Промените в Закона за Търговския регистър трябвало да отменят статута на държавни служители на чиновниците в Агенцията по вписванията. Така агенцията ще може да предлага двойни заплати, за да направи свободните места по-примамливи.

Да се решава проблемът по подобен начин е просто абсурдно – първо, защото е отказ от всичко градено дотук; второ, защото създава опасен прецедент; трето, защото демонстрира, че на никой не му пука за администрацията; четвърто, защото става ясно, че сме пълни наивници да очакваме политика за управление на човешките ресурси в администрацията, съобразена с тенденциите на пазара на труда; пето, защото е видно, че правителство няма, а всеки работи за себе си: “Министерството на държавната администрация и административната реформа отказа да увеличи месечните възнагражения и ние се обърнахме към финансовото ведомство, което да осигури необходимата сума“, обяснила зам.-министъра на правосъдието Илонка Райчинова тук.

По-малко чиновници, по-големи заплати

Любомир Стефанов дава идеи за по-добро управление на човешките ресурси в администрацията. Това хубаво, но идеята, че хората трябва да са по-малко, за да се вдигнат заплатите е доста дилетантска. Като специалист по човешки ресурси г-н Стефанов би следвало да знае, че:

• количеството на служителите е функция на обема от работа;
• е редно първо да се реорганизират процесите и после да се правят съкращения;
• оптимизация на бюджета далеч не се прави само с рязане на заплати.

Хапче срещу безпринципност

Михаил Константинов защитава идеята за вдигане на избирателния праг, като хапче срещу опротюнистичното коалиране на партиите.

Безспорно Михаил Константинов е един от хората (а те не са много), които познават детайлите на избирателната ни система. Сигурно има какво да се постегне в нея, но копирането от други страни не изгледжа успешен подход.

Дали „безпринципните“ коалиции се лекуват с промяна на правилата за избор? Едва ли. По-скоро с активно и заинтересовано общество, което не реагира с апатия на простотиите, които вършат избранниците му. Тогава просто няма да има място за безпринципност в политиката. Вярно, такова общество се гради бавно и трудно, но непрестанната промяна на правилата не му помага въобще.

Да не говорим, че е редно преди да се мисли за коалициите да се помисли как да ограничи живуркането на „безпринципни“ партии, които съществуват преди всичко, за да преперат някой друг лев покрай избори и подкрепят успеха на по-принципните коалиции.